Пред всяка къща бе насадена градинка ♥ Ханс Кристиан АНДЕРСЕН за България
Ханс Кристиан Андерсен (1805 ~1875) се популяризира с приказките си, само че сред творбите му има и пътеписи, най-известният от които е „ Пазарът на поета “ (1842). През живота си датският публицист подхваща няколко дълги пътувания до разнообразни елементи на Европа, в едно от тях (описано в гореспоменатата творба) – той стига до българския бряг на Дунава. Пътешествието му стартира в Копенхаген на 31 октомври 1840 година, трае почти осем месеца, превежда го през към 10 страни и приключва на 22 юли 1841 година Първата страна, която Андерсен посещава по време на това пътешестване, е Германия. Любопитно е, че пътуването е с дилижанс, само че една къса права Андерсен минава, за първи път в живота си, с чудното за това време транспортно средство – трен. Пътят му продължава през Тирол за Италия, а с транспортен съд стига до Малта, тогавашна английска колония. Оттам Андерсен се насочва за Гърция, открива се в Атина и разказва в детайли града. Продължава с параход през Смирна (Измир) за Константинопол, който е и основна цел на пътуването му. Там Андерсен се двоуми дали да се върне назад в Дания през Италия или да продължи през Черно море и Дунава за Виена. Решението не е елементарно, защото в този миг в България има протести, времената са смутни, пътят е рисков. В последна сметка Андерсен взема решение да тръгне с транспортен съд до Румъния и оттова – по Дунава за Виена. По време на плаването по реката вниманието на Андерсен е ориентирано главно към българския бряг, на сушата той слиза във Видин. След България плаването продължава през Сърбия и Унгария до Виена, след което Андерсен се завръща в Дания. Споделяме фрагмент от пътеписа, кондензиран с усещанията от пътуването му край българския бряг.
От Черна вода до Русчук
Беше 3 часа следобяд, когато нашето корабоплаване по Дунава стартира. Екипажът беше италиански: капитанът Марко Доброславич, далматинец, един прелестен, закачлив, възрастен юначага, ни стана скоро доста близък; той командваше жестоко моряците, само че те откровено го обичаха, те изглеждаха извънредно удовлетворени, когато ги блъскаше по всички страни, тъй като той постоянно имаше подготвена една добра дума, която си заслужаваше пердаха. През множеството дни и нощи, които прекарахме на борда, до момента в който стигнахме военната граница, нямаше по-действен и в по-добро въодушевление от нашия старичък капитан; измежду нощ, когато можеше да се плава, командният му глас се разнасяше, постоянно в въодушевление, постоянно подготвен с един пестник и с една добра дума, а на вечерната софра той бе радостен, добросърдечен хазаин.
…
В среднощ бяхме минали около турската цитадела Силистриа и на борда ни се бяха качили още турци, палубни пътници; те лежаха, увити в огромни одеяла, и спяха сред чувалите с въглища.
…
От българска страна ни поздрави първият град, това беше Тутуркан; пред всяка къща бе насадена градинка; по стръмния бряг тичаха полуголи момченца и викаха „ Урола! “ (Добър път! - бел. на Андерсен.). Тук всичко към момента дъхаше на мир, а не на опасност; безредиците навътре в страната към момента не бяха стигнали до тези крайбрежия.
Междувременно обаче, от турците, които бяхме качили на борда предната вечер от Силистриа, научихме, че доста бежанци са минали Дунава, с цел да търсят протекция в Букурещ. От другата страна на планините царяха вълнения и гибел.
Над Тутуркан минахме около един изключително изящен селски път, избуяли шубраци висяха над него от високите скатове от червено-кафява пръст; табун прелестни черни коне се насочваше към реката, с цел да я преминат; един от тях се отличаваше изключително, частично с енергичните си придвижвания, частично с катранено-черния си цвят и дългата си, вееща се грива, той скачаше по скатовете по този начин, че земята хвърчеше под копитата му!
…
Ние плаваме!
Ние летим около български градове! Как се споделя този! Това е Вердун! (Вардим). Когато чуя славея да пее измежду дивите, разцъфнали люляци, ще си припомням сестрите му от този край! Още един град! Това е Систова (Свищов), високо над него се извишават стените на крепост; турци с дълги лули се изтягат по дървените балкони на къщите и гледат с равнодушие към плаващия транспортен съд, както гледат пушека от лулите си. Сега един град вдясно, влашки град с мизерни землянки и една дълга постройка за карантини, това е Зимница! Записваме името ти и въпреки всичко те забравяме!
Какво свети по този начин пред нас! Какви са тези бели скали от българска страна, които се доближават от ден на ден и повече; – те са датски! Това са варовиковите скали на Мьон (остров в Дания), издигащи се, с цел да ме посрещнат! Разбира се, аз познавам всичките им форми, познавам лятната зеленина на върха на тези бели скали! И въпреки всичко тука има единствено шубраци, на Мьон има гори, Мьон има под себе си транспарантното, синьо-зелено море, не тези кафяво-жълти талази на Дунава. На върха има град, Никополи (Никопол, само че българският град Никопол не е еднакъв с Никополис пъкъл Иструм, учреден от римския император Траян през 106 година - бел. прев.), градът на Траян, трофеят на Баязид. Ние се плъзгаме в подножието на белите скали; капитанът сочи към редица дълбоки вдлъбнатини във варовика; наподобяват като огромни амбразури в крепостна стена! Това са антични гробове! Къде са тези герои и царе, които тук се разсипват на прахуляк, до момента в който жълтата река с неотслабващо неизменност блъска с вълните си основите на скалите! Никой не знае – в този момент лястовичките си строят домове в гробниците на героите.
Между белите скали и влашката зелена низина се е опънала над реката, която подвига вълните си като в езеро, прелестна дъга. Каква бляскавост, какво величие! Много дъги са се извисявали тука, гледани от паши и боляри, само че всичките са изчезвали, нито един художник или стихотворец не ги е виждал! Каква прелестна, феерична картина върху тъмните облаци! Защо не бях художник!
…
Това е Балканът! Залязващото слънце осветява белите, заснежени върхове! – Прекрасна планинска страна, твоето великолепие настройва душата за молитва! –Близо до мен е коленичил турчин, навежда лицето си към земята, мърмори вечерната си молитва! – Слънцето изчезва! В природата е мир, мир в сърцето ми! – Вечерта е толкоз светла, ние плаваме! Нощта е ясна – ние плаваме!
Неспокойно пътешестване
…
Минахме около българския град Зибру (Цибър), хоризонтът свършваше до гордите, покрити със сняг върхове на Балкана; огромно ято щъркели се разхождаше по зелената морава, където в гробище без ограда имаше бели надгробни камъни; няколко риболовен мрежи лежаха разстлани, това бе невиждано удивителен пейзаж; само че в кораба ни нямаше покой, Дунавът се развълнува като бурно езеро. Корабът се клатеше нагоре и надолу, камериерката седеше напълно пребледняла от морска болест, облегната на капитанската каюта и шепнеше: „ Това е извънредно! Също като в морето! “, само че то не беше като в морето! Това бе единствено едно малко неспокойствие!
Доста внушително, с обраснал с шубраци рид и зелени, ухаещи градини с аспект към реката, се издигаше градът Лом Паланка; турци – същински златари съгласно турската сентенция „ Говоренето е сребро, мълчанието – злато! “, – седяха неподвижни като кукли и пушеха лулите си, като даже не си обръщаха главите да ни погледнат.
…
Видин, най-здравата цитадела на България, лежеше пред нас със своите двадесет и пет минарета, оръдията надничаха от амбразурите си, на пристана се тълпяха хора; турци лежаха по балконите и си пиеха кафето; дойдоха маршируващи бойци, с цел да не може никой от нашия транспортен съд да влезе в града и да донесе чумна болест от постоянно съмнителния Константинопол! Сред пъстро облечения народ имаше подобен живот, такова придвижване! Най-сетне се пристроихме към ниския пристан; сложиха огромна стълба, а от нея до кораба сложиха талпи, по които можехме да слезем. В непосредственост се намираше дребна, дървена къщурка, в нея имаше тава с огън и благовония и всеки от нас, който искаше да отиде до града, трябваше първо да мине през къщичката и да се опуши, с цел да се изгони чумното вещество от облеклата и тялото му.
Беше много мъчно да се балансира върху свободно лежащите талпи от кораба, стълбата беше също доста стръмна; по тази причина добродушните турци ни хващаха за ръка и ни помагаха до долу, след това внезапно ни пускаха и тогава ни опушваха, с цел да не ги заразим…
Ние слязохме на сушата и бяхме опушени, до момента в който всички артикули, даже вълнени чували, минаха без да се подлагат на какъвто и да било пушек; в този момент се разхождахме из, след дъжда, извънредно разкаляния град! – Най-близките улици бяха цяло тресавище; на някои места стоеше по един караул, който бе застанал на публикуван от калта камък, споделям застанал, само че то в действителност бе една странна поза, в реалност той седеше клекнал, като голите му колене се подаваха през сцепените му крачоли, беше изключителна комична панорама! Във Видин ние всички посетихме, за финален път в Турция, един тип занаятчии, чието майсторство кулминира в тази страна, това са берберите, те са тук извънредно забележителни; правилно, че насапунисваха съвсем цялото лице, играеха си с главата, като че беше глава на кукла, само че го правеха с такава умелост, с такава лекота; човек си мисли, че перце се плъзга по цялото му лице, а то е изострен бръснач! Три пъти бръснат поред, а след това парфюмират цялото лице; освен това, човек не би трябвало да се опасява, както преди няколко години, че ще му обръснат косата на главата; в този момент те знаят, че франките желаят да си я запазят, даже те самите са почнали да оставят и тяхната да пораства.
Вечерта Хюсеин паша ни изпрати цяла връзка от най-новите немски вестници. Хюсеин е абониран за „ Алгемайне Цайтунг “ и в този момент ние научихме какво става в страната, около която бяхме минали; някой си Младен и един свещеник, Лесковеца, стояха отпред на придвижванията. Това бе същинска духовна храна, да получим тези вестници, най-хубавото ядене, което Хюсеин знаеше, че може да ни предложи.
Из: „ Пазарът на поета “, Ханс Кристиан Андерсен, превод Петър Милков, изд. „ Парадокс “, 2022 година
Източник:
Снимка: изд. „ Парадокс “
